Трябва ли храната да е перфектна? Вчера се замислих как се променяме … преди 2-3 години, всяко хранене трябваше да е абсолютно перфектно. Още повече, ако не бях сама. Трябваше да е добре измислено, някак да си „струва“, щом ще ям…. ако нямаше да е тиквички и яйца. Или пък печени зеленчуци. Всичко друго изискваше излизане от зоната на комфорт. Изискваше някаква жертва, което означава, че трябваше да си „струва“.
Какво обаче е това всъщност? Желание за контрол и перфекционизъм, прикрити под някаква форма. Всяко хранене извън тази зона на комфорт на познатите safe foods, беше една дълга вътрешна борба. Измисляне на извинения, самоубеждение, уговорки и сделки със себе си.
Не говорим често за това. Крием го. Крием се. Изразът „винаги бъди мил, всеки води битка, за която не знаеш нищо“ е доста подходящ.
Не знаем колко пъти „няма да излизам“ не е прищявка, а е безпокойство или „не съм гладна, яла съм“ е поведение на хранително разтройство. Колко много сълзи са скрити зад една усмихната снимка. Колко много хора са депресирани или тъжни. Много е объркващо да не разбираш защо си в тази празнина. В това нищо. Дори се чувстваш виновен, което го прави още по-порочен кръг.
Важно е да говорим. И е толкова красиво, че все повече хора говорят за менталното здраве без притеснение, страх или срам. Точно както когато ни боли зъб, отиваме на зъболекар … така и когато ни боли душата, намираме начин да я лекуваме.
Нека сме по-подкрепящи и по-разбиращи. Защото никога не знаем какво се случва в нечие съзнание.
—
А сега едно много вкусно следобедно предложение:
